Взе автомата от вече разлагащия се труп на кюрдски военен. Детската му усмивка заблестя, сякаш в ръцете си държеше не оръжие на смъртта, а чисто нова играчка. Сетне подскочи и заприпка бос към изоставените танкове, горящите коли и разлагащата се под яркото слънце човешка плът. Отиде при останалите момчета, които си играеха на войници с взетите от земята оръжия. Гонеха се и стреляха с незаредените оръжия, сякаш забравяйки, че са на средата на бойно поле. Тичаха, смееха се, криеха се зад торби с барут и крещяха един по друг на арабски. Джазим държеше в детските си ръчички големия автомат и без много да му мисли, се гмурна в детската им игра на военни. Момчето трудно задържа голямото оръжие и безцелно го насочи към едно от момчетата. То на свой ред се качи на дулото на един изоставен танк и насочи пистолета си към него, натисна спусъка и издаде звук с уста, наподобяващ изстрел на куршум.

- Джазим! – извика момчето. – Застрелях те, трябва да паднеш. Такива са правилата.

Джазим обаче не падна, а насочи автомата към момчето и натисна спусъка. Тъкмо бе готов да издаде звук с уста, когато от дулото се изстреля куршум, който се удари в главата на момчето отсреща. То падна от танка и  строполи  безжизненото си тяло върху прашната земя. Останалите деца изпищяха и побягнаха, където им видят очите, ала Джазим остана. Дълго време държа автомата на прицел, докато постепенно, осъзнавайки ужаса на своето деяние, не го свали. Стоя и дълго гледа трупа на другарчето си. Сетне се приближи бавно, наведе се и го побутна леко с пръст, сякаш искаше да се убеди, че наистина е мъртъв, а не просто, че се преструва. Секунда след като докосна мъртвото му тяло, уплашено се отдръпна. Толкова го беше страх, че дори не можеше да заплаче. Огледа се – покрай него нямаше нищо друго, освен смърт и разруха. Хвърли оръжието и побягна, без дори да знае накъде. Тичаше,  сякаш без умора, по безкрайната чакълена пустиня. Искаше да се скрие от последствията на своето деяние, от вината на едно убийство, от мъката на една пропита с кръв земя... искаше просто да избяга от войната. Тичаше... не спираше да тича. Беше един невидим човек в свят на смърт и зли сенки – беше едно от многото невидими деца в този свят.

Изключих телевизора, а една мъничка сълзица, събрала в себе си цялата мъка, потече по бузата ми и падна на гърдите ми. Виждаме видимите деца – плачещите бебета в заведенията, непослушните дечица пред блока и разглезените дечурлига на прекалено заетите родители. Те си играят с гумени играчки и плачат, докато стоят пред машината за сладолед и осъзнават, че няма да получат това, което искат. Те са видимите деца... ние ги виждаме, усмихваме им се, радваме им се, понякога ги обиждаме, понякога им се дразним. А къде са онези невидими деца? Те не са само в Ирак, Судан или Афганистан. Те са и пред нашите очи – свити зад поредния контейнер за боклук, захвърлени в домове за сираци, оставени на улицата за просия. И те са невидими. И те са деца. Те не знаят що е родителска грижа, що е спокойствие и обич. Те не си играят с плюшени играчки. Играят си с боклуците от контейнера или с изоставените оръжия от безмислените войни, които ние водим. Това са те – невидимите деца. Нека Бог и Аллах да се смилят поне над тях в тази безмилостна вражда...